Всъщност на този въпрос няма еднозначен отговор. Всички ние учим различно, чрез различни методи, за някой е важно да намерят логическа връзка, за да си обяснят материята, други просто запаметяват всяка чута дума, има хора, за които гледането на телевизия е достатъчно, за да проговорят езика чрез заучени фрази и думи и други, на които са нужни часове четене и писане, за да постигнат същия резултат.

За други езици, често специалистите съветват да не се набляга твърде много върху изучаването на граматика, а да се наблегне на лексиката. За език, който е съпоставим с българския език по отношение на частите на речта и словореда в изречението донякъде бих мога да се съглася с такова твърдение, защото там всяка една част от речта може да съществува както самостоятелно, така и в комбинация с друга дума. Но от  собствения си опит мога да кажа, че в турския език точно познаването на граматиката е това, което ще ви даде най – голяма увереност при употребата на езика – да разберете за какво се говори и да отговорите правилно, защото голяма част от „мъничките“ части на речта в турския език не са самостоятелни думи, а са наставки и окончания, които се „прилепят“ за самостоятелна дума.  

Турският език, както и българският, е фонетичен език, т.е. четем това, което виждаме и тук не възниква съществен проблем при изучаващите го. Освен това в турския език, няма род и число на съществителните и прилагателните имена, което също в голяма степен улеснява говоренето и намалява риска от грешки.

Основният и най – често срещан проблем за научаване и правилна употреба е липсата на предлози в турския език. Самата идея, че предлогът се намира някъде вътре в думата, за която се отнася, изначално е странна за възприемане, защото при нас няма изграден навик да разпознаем незабавно окончанието заместващо предлога измежду останалите части на думата, още повече когато освен него, в нея е възможно да се съдържа и окончание за падеж и окончание за лично местоимение или глаголно време.

В турския език с една единствена дума ще изкажем кой, къде и по кое време се е намирал, а на български ще са ни нужни най – малко три думи, за да изкажем същото. Дори понякога в българския език е задължително необходимо и да уточним и лицето, за което говорим, когато то не се подразбира от спрежението на глагола, което води до задължителна употреба на още една дума, докато на турски език личното окончание го показва.

Sokak-ta-y-dım = Бях на улицата. (Аз).

Sokak-ta-y-dın = Ти беше на улицата. (Ако не използваме изрично лично местоимение, извън контекст не знаем, кой е бил на улицата – ти, той, тя или то)

По същия начин стои въпроса с окончанията на падежните форми и на глаголните времена и тяхната употреба.

Друг съществен проблем пред изучаващите турски език е абсолютната невъзможност в турското изречение да има два или повече глагола, което означава, че всяко второстепенно действие, за което говорим задължително трябва да бъде „опредметено, т.е. то да не е „действие“, а да бъде превърнато „предмет“. Често в този случай не познавайки граматиката, дори не разбираме за какво всъщност се говори, въпреки, че „опредметената“ дума реално ни е позната в някаква степен.

На български език ще кажем „Обичам да ям сладолед“, но на турски казваме Dondurma yemeyi seviyorum (Обичам яденето на сладолед).

Словоредът в турското изречение също е доста различен от словореда на изречението в българския език, защото в изречението глаголът винаги стои на последно място в изречението. В началото, когато започнах да изучавам турски език, слушайки нечий говор постоянно бях в очакване да чуя последната дума в изречението – глагола, за да разбера за какво всъщност става въпрос в него, а докато дойдеше време за нея, аз вече не си спомнях начина на изказ на думите в началото на изречението., т.к. те бяха „украсени“ с различни видове окончания, касаещи нещо различно за всяка от тях. Това също е „препъни камък“ до момента, в който не бъде изграден автоматичен рефлекс да разбираш и запаметяваш предходните думи в тяхната цялост докато чуеш действието, носещо смисъла на изречението.

В този смисъл, граматичните различия между българския и турския език са съществени и не са за пренебрегване, те са изключително важни, ако желаем да говорим езика правилно.

Лексиката разбира се не е за пренебрегване, но тя не е достатъчна, за да съставите цялостно изречение, не познавайки граматичните правила в турския език, често се случва да чуем дума, чието значение в основната форма (инфинитив) знаем, но която дума не успяваме да разпознаем, когато тя е обвързана с допълнителни окончания заместващи предлози, падежни окончания, лични местоимения или окончания за глаголни времена.  

Такъв е моят опит. Затова препоръчвам при изучаване на турски език да се обърне специално внимание на граматиката, защото знаейки граматичните правила много по – лесно ще се справяте в общуването.