Съществуват два вида класификация на езиците – генеалогическа, която класифицира езиците въз основа на общия им произход и морфологическа, която групира езиците по сходството на граматическия им строеж.
Според морфологическата класификация на езиците, те се разделят на:
- Коренни езици – например китайския език, в който думите са обикновено едносрични и неизменими, т.е. думата съвпада с корена.
- Аглутиниращи eзици (от лат. agglutino „прилепвам”) – например тюркските езици, в които морфеми с различни значения се „прилепват” към думата. По този начин в турския език могат да се образуват много дълги словосъчетания – baba-lar-ımız-da-ki-ler-den-dir-ler (те са от тези, които са при нашите бащи).
- Флексивни езици – например български език, гръцки език, арабски език, в които се употребяват флексивни елементи, т. е. различни морфеми за означаване на време, лице, число, падеж и др.
- Полисинтетични езици (букв. „многосъединяващи”) – например индианският език нутка, в който изречението представлява една „голяма дума”, т. е. думата и изречението съвпадат. Такива езици се наричат още и „безформени езици”.
Според генеалогическата класификация езиците се разделят на езикови семейства. Такива семейства са например индоевропейското, семитското и тюркското езиково семейство.
От гледна точка на морфологическата класификация съвременният турски език принадлежи към групата на аглутинативните езици, а съвременният български език принадлежи към групата на флексивните езици.
От гледна точка на генеалогическата класификация съвременният турски език е част от семейството на тюркските езици, а съвременния български език е част от семейството на индоевропейските езици.
