Тюркските общества, които през вековете са се развивали от номадски племена в Централна Азия до съвременна държава, са използвали различни календарни системи, отразяващи техния начин на живот, култура и вяра. През различните исторически етапи турците са прилагали няколко различни календари, като често са ги променяли и усъвършенствали под влияние на религиозни, икономически или астрономически фактори. Въпреки че календарите са били модифицирани по различни причини, тяхната основна цел винаги е била една и съща – да организират времето, държавните дела и ежедневния живот, като същевременно отразяват културната идентичност на обществото.
Турският календар с 12-те животни (On İki Hayvanlı Türk Takvimi)
Най-древната календарна система, използвана от тюрките, е календарът с 12-те животни (On İki Hayvanlı Türk Takvimi). Тя се основава на дванадесетгодишен цикъл, в който всяка година носи името на животно. Годините се наричат: Sıçgan (плъх), Ud (вол), Bars (леопард), Tavışgan (заек), Nâg (крокодил), Yılan (змия), Yund (кон), Koy (овца), Biçin (маймуна), Takagu (петел), İt (куче) и Tonuz (прасе). Един пълен дванадесетгодишен цикъл се нарича „devir“ или „müçel“.
Годината в този календар се състои от 12 месеца по 30 дни, а денят е разделен на дванадесет части, наречени „çağ“. Според различни източници първоначално Нова година се е отбелязвала веднага след зимното слънцестоене (около 22 декември), а по-късно – на пролетното равноденствие (21 март), което съвпада с празника Nevruz, който отбелязва пролетното равноденствие — деня, когато денят и нощта са равни.
Най-старият документ, в който се използва този календар, е надписът Бугут (Bugut Yazıtı) от времето на Първия Гьоктюркски каганат (VI век). Също така и Орхунските надписи (Orhun Yazıtları), едни от най-значимите паметници на древнотюркската култура, са датирани според този календар.
Календарът с 12-те животни не е бил само средство за измерване на времето, а и важен културен символ. Вярвало се е, че всяко животно носи определени качества, които влияят върху съдбата и характера на хората, родени през съответната година.
Хиджрийският календар (Hicrî Takvim)
След приемането на исляма турците започват да използват Хиджрийският календар (Hicrî Takvim), който е въведен през 639 г. по време на управлението на халиф Омер. Началото на този календар е 16 юли 622 г., денят, в който пророкът Мохамед извършва преселението (Hicret) от Мека в Медина.
Хиджрийският календар е лунен – базира се на движението на Луната около Земята. Годината има 12 месеца, всеки с по 29 или 30 дни, общо 354 или 355 дни. Поради това всяка лунна година е с около 11 дни по-къса от слънчевата. За да се компенсира разликата, на всеки 30 години се добавят високосни години.
Месеците в този календар са: Muharrem, Safer, Rebîülevvel, Rebîülâhir, Cemâziyelevvel, Cemâziyelâhir, Receb, Şaban, Ramazan, Şevval, Zilkade и Zilhicce. Нова година започва през месец Muharrem.
Освен лунния, съществува и Слънчев хиджрийски календар (Hicrî Şemsî Takvim), в който годината се изчислява на 365 дни, 5 часа и 49 минути и започва на 20 септември 622 г.
Календарът Джелали (Celâlî Takvimi)
Лунният характер на Хиджрийския календар водел до объркване в земеделието, търговията и данъчното облагане. За да се преодолеят тези трудности, великият селджукски султан Джалал ад-Дин Малик Шах наредил през XI век да бъде създаден нов календар. Под негово ръководство група учени, сред които и известният философ и поет Омар Хаям, разработили през 1079 г. календарът Джелали.
Този календар започва на Nevruz (пролетното равноденствие — деня, когато денят и нощта са равни) и се основава на слънчевата година. Точността му е изключителна – допустимата грешка е един ден на 5000 години, което го прави дори по-прецизен от григорианския.
Годината се състои от 12 месеца по 30 дни, а към тях се добавят пет допълнителни дни, наречени Hamse-i müstekâr. През високосните години се прибавя и шести ден – Kebîse. Месеците носят персийски имена: Ferverdîn, Ürdîbihişt, Hordâd, Tîr, Mordâd, Şehrîver, Mihr, Âbân, Âzer, Dey, Behmen, İsfend.
Календарът Руми (Rûmî Takvim)
През османския период, поради икономически нужди, бил въведен календарът Руми. Основната причина била несъответствието между лунната хиджрийска година и сезоните, което създавало проблеми при събирането на данъци и планирането на бюджета.
Календарът Руми бил разработен от Дефтердар Хасан паша през 1677 г., а официално влязъл в употреба през 1840 г. Той следва ерата на Хиджрата, но е базиран на Юлиянския календар – тоест на слънчевата година. Началото на годината първоначално било 1 март, но през 1917 г. било преместено на 1 януари, за да се уеднакви с европейските календари.
Месеците били: Mart, Nisan, Mayıs, Haziran, Temmuz, Ağustos, Eylül, Teşrînievvel, Teşrînisani, Kânunuevvel, Kânunusani, Şubat. През 1945 г. имената от арабски произход били турцифицирани и придобили съвременния си вид – Ekim, Kasım, Aralık, Ocak.
Григорианският календар (Gregoryen Takvim)
След основаването на Турската република през 1923 г. Мустафа Кемал Ататюрк предприел мащабни реформи, насочени към модернизация и европеизация на страната. Една от тях била приемането на Григорианският календар, използван в повечето западни държави. Той бил официално въведен на 1 януари 1926 г., заедно с 24-часовата система и определянето на неделя като официален почивен ден.
Историята на турските календари е своеобразно отражение на културното и историческо развитие на турския народ. От древните вярвания и астрономически познания на номадите, през ислямската цивилизация и Селджукската наука, до реформите на Републиката – всяка календарна система е белег на своята епоха. Тези календари не са просто начин за измерване на времето, а жива памет за развитието на турската култура и нейната връзка с природата, науката и обществото.
